Връщам се от снимки с един ТВ режисьор. Да се отбием до ей-онова магазинче, предлага той съзаклятнически. Искам нещо мъничко и сладичко… И се връща с патронче уиски, което гаврътва на един дъх. На лицето му грейва усмивка: Какъв ден, а… Така е по-добре. Казваме си “чао” и аз минавам да си взема готвена храна за вечеря. Жената от магазинчето ми се усмихва уморено: Какво ще бъде за теб? Преди да успея да отговоря, през мен се пресяга нейната колежка, подавайки ѝ найлонова чанта. Прощавайте, извинява се тя. Нищо де, той е наш човек - развеселява се продавачката и вади от чантата две патрончета уиски: Вечерно време си е нужно. Наздраве!