- Имате ли дребни? - пита ме човекът в магазинчето до плажа.

- Чакайте да видя - навеждам се аз и от носа, ушите и косата ми започва неконтролируемо да тече вода като от ходещ климатик. Продавачът запазва съвършено спокойствие. Никой не гледа странно. На море сме все пак, всеки е мокър. Но водата продължава да шурти от мен, все едно някой е развъртял вътрешното ми кранче. Май съм се нагълтал с море.

- Ето ти тебе дребни - обажда се една достолепна госпожа по бански от опашката, която се образува зад мен, докато трескаво ровя в раницата си за стотинки, продължавайки да поливам дъвките на щанда отпред и вътрешно заливайки се от смях поради неволното наводненийце, което причинявам. - Ето ти тебе дребни - повтаря госпожата небрежно, сякаш на себе си, гледайки в съвсем различна от моята посока.

Въпреки коментара ѝ, никой не се решава да подхвърли някоя стотинка на горкия водоливник, който се върти и пръска струи във всички посоки, опитвайки се да намери монети там, където виреят само ключове, безполезни хартийки и перца за китара. Всички на опашката търпеливо изчакват реда си. Но докога?

- Добре, оставете - предава се накрая продавачът. - Ще ви разваля.

В този миг времето спира. Водата спира. И всички ние спираме. Във въздуха остава да кънти и многократно да отеква тази едничка съдбовна фраза: Ще ви разваля. Ще ви разваля. Ще ви… разваля.

Фонтанът с облекчение подава мократа си банкнота. Развалят му я. Сега вече има дребни. Всеки фонтан трябва да има дребни. За късмет. Така казват.

Сладоледът е купен. Опашката тръгва. Вятърът духа. Морето се плиска. Мидите пеят. Рибите се смеят.

Животът потича в обичайното си русло. Не на дребно. Не като фонтан. А като море. Като океан. Като живот.