Когато поради закъснение на предишния полет имаш 15 минути до излитането на самолета Виена-София и се луташ в търсене на заветния gate, си повече от благодарен за гръмкото “деа маа му деа”, внезапно разтърсило напоения с класическа музика въздух на виенското летище и насочило десетки удивени погледи към един едър запъхтян българин от вида Доматикус Гигантикус Пазарджикус, чието първо вулканично изригване е последвано от още по-яростен залп псувни и всенародни благословии, отправени към рода на закъсняващите самолети, техните майки, баби и пра-баби до десето крило, които изправят на крака и най-заспалите пътници и летищни служители, а дори и самия Моцарт, когото, сигурен съм, видях да хуква през глава към най-близкия изход, едва придържайки перуката си с ръка.

Залавяш се значи ти за таз българщина, за тоз свещен език на нашите деди, за тоз народен химн като за славеева песен, долетяла до слуха на изгубения в чужда, непрогледна гора, и мигом съзнанието ти се прояснява, все едно здравата и силна ръка на самата Българска Майка Юнашка ласкаво те е пернала по чутурата с точилката си, мигар се освестиш. И полетяваш стремглаво след бягащия вулкан, който продължава да бълва във всички посоки възмутената си тирада, под прицела на която сега попадат не само летищата и техните служители, но покрай тях и виенското кафе, виенският шницел и виенското колело (което уж всъщност било изобретено в Пловдив), и не на последно място - евтиният колан на разярения Пазарджикус (не виенски, а чисто български), който на няколко пъти се разкопчава по време на отчаяния му, но героичен спринт към дома, принуждавайки нешлифования оперен талант да държи панталоните си с ръце, докато бяга.

Той бяга, ти след него. Той пее, ти пригласяш. Де що има хора от двете ви страни се разтварят като житни класове да сторят път.

И когато най-сетне достигате лелеяния гейт, полу-бездиханни, но тържествуващи… се оказва, че и двамата не сте си сверили часовниците на телефоните с онези на таблото при кацането. И всъщност до следващия полет има един час. Цял един час.

- Ами брато… Дай да ходим да разгледаме Виена, а? И после ще тичаме наобратно - ухилва се моят сънародник, предводител и брат по избързване във времепространството. Или по връщането му назад? Дали не бяхме сторили именно това? Не бяхме ли тичали и досега наобратно, както иронично подхвърли моят колега по обърканост, за да се озовем на гейта преди времето за излитане на самолета?

Въпроси, чиито отговор ще открием или няма да открием за времето на един бяг, един полет, един живот, един мах на крилете на пеперудата, едно завъртане на вселената, едно окомигване на Бога.

Но едно е сигурно: Както на виенското летище звучи класическа музика, така би следвало на нашето да звучи фолклорна. И след като оцених по дойстойнство музикалните, идентификационни и социално-езикови качества на нашия истински и безспорен национален химн “деа маа му деа”, предлагам именно той да ехти безспирно и тържествено из нашите летища и самолети, в аранжимент за солисти, хор и оркестър, както и в цялата ни позната и все още неизследвана палитра от музикални стилове и форми, в записани и живи изпълнения на фолклорни формации, детски вокални групи и любителски състави, актуални поп изпълнители, хип-хопъри, рокаджии, трансъри, регъри, хардкораджии, метъли, пънкари, футболни фенове, чалгаджии и разбира се джазмени, обхващайки целия български културно-музикален спектър и ангажирайки всички възрасти и социални групи за постигането на единно съзнание и пълноценно обединение на целокупния български народ по света!

Колкото до чужденците, нека не ги лишаваме от чистата звучност и енергия на автентичния български език! Нали в края на краищата всички сме българи, независимо къде на планетата Земя сме имали късмета да се приземим при раждането си?

Е, българи? Какво ще кажете?

Поне няма да се губите по летищата - това мога да обещая!