Сядам при подлеза на Сердика да си запиша нещо в тефтерчето. На съседната пейка до мен мълчаливо се настаняват две момичета. След малко едната казва:
- Както седим тук изглежда, все едно сме некви отчаяни от живота.
- А какво друго предлагаш? - пита приятелката ѝ.
- Не знам. Тази вечер не ми се денси с некви напушалки. По-добре тук.
- Ок, значи ще стоим тук. Споко, де. Кво ти става?
- Нищо. Всичко си е супер. Животът е супер.
- Йеа. Звучиш убедително.
В този миг към тях се приближават двама чужденци и питат на английски:
- Извинете, къде наоколо можем да отидем на нощен клуб?
- В клуб Илюзия - отговаря момичето с “животът е супер”. - Всички ходят там. Защо не отидете и вие?
- Къде е този клуб? - пита единият.
- В главите ви - смеят се двете. - Съжаляваме, момчета. Не знаем английски и няма как да ви го обясним. Питайте някой друг.
- Очевидно знаете - ухилват се чужденците.
- Само се правим. Хайде, довиждане. Сбогом. Клуб Илюзия работи денонощно в главите ви. Чао!
Онези си тръгват и момичетата остават на спокойствие, но не задълго - след няколко минути други трима чужденци изникват от подлеза на метрото и спират до пейката им да питат за същото - къде могат да отидат на клуб.
- В клуб Илюзия - през смях отвръща “животът е супер” - Всички са там. Отивайте и вие! Може да срещнете приятелите си, тъкмо тръгнаха натам.
И отново ги праща да тичат след илюзиите си.
Накрая идват и две нашенски пияндета. И да, те също питат за клуб. И също биват изпратени в Илюзия - този път момичетата се правят на чужденки, които не разбират български. Само че на наште тия не им минават. Те си сядат до “чужденките” и дори леко ме избутват:
- Ей, батка, ква е тая китара бе, я изсвири нещо…
- Кажете им да се махат - обръща се към мен “животът е супер”. - Ще ни развалят депресарската вечер.
- Много сте нелюбезна, мис. Да разбирам ли, че не ви харесва нашта весела и благородна компания? - преструва се на обиден единият от тях. Вдигам поглед от тефтерчето си и срещам помътения му, но дружелюбен взор.
- Кво пишеш там бе, батка? Може ли да видя?
- Да, чакай само да си допиша - отвръщам. - Пиша това, което сега ми каза: Кво пишеш там бе, батка? Може ли да видя? И аз ти отговарям… Да, чакай само да си допиша. И ти ми казваш:
- Еее, верно ли бе, батка?! Ти ме застреля бе, мен. Верно ли го пишеш това?
- Да.
- И за кво ти е?
- Не знам.
- Аз знам - казва “животът е супер”.
Поглеждам към нея. Посрещат ме две дълбоки, тъжни очи.
- Аз знам - казват очите. - За да ми го подариш, нали?
Замислям се.
Отнякъде зазвучава тиха, нежна музика.
- Не - отвръщам.
Музиката рязко спира.
- Тц-тц-тц… - цъка с език пияндето. - Може ли така бе, батка? Ще разочароваш момичето…
- Естествено - мигновено се разочароват и свеждат надолу очите (дали защото той им го подсказа?) - Как ли си помислих изобщо… На мен никога никой не ми е подарявал нещо написано за мен.
- Тц-тц-тц… - пак цъка пияндето.
- А ти? - питам прибралите се под клепачите и почти невидими вече очи, вероятно криещи сълзите си.
- Какво аз?
- Подарявала ли си на някого нещо, което си написала за него?
- Току-що го направих. Подарих ти думите си, значи почти все едно съм ти ги написала. Нали записваш това, което казвам?
- Да.
- Добре. Подарявам ти го - очите бавно и сякаш с нежелание изгряват иззад клепачите си, преди колебливо да се насочат към мен.
- Тц-тц-тц… не сте у ред, ей - продължава да ни се чуди пияндето.
- А клуб Илюзия? - питам очите, които сега отново гледат в моите и за миг учудено се разширяват. - Подаряваш ли ми го?
- Подарих ти думите си, значи ти подарявам и клуба. Ти май обичаш да ходиш там, а?
- Любимото ми място. От което все се опитвам да се откажа.
- Като гледам какво си забил нос в тоя тефтер, яко се опитваш - заблестяват очите с танцуващи разноцветни пламъчета. - Направо си се отказал, да знаеш - смеят ми се те. - Здраво стъпил в реалността.
И аз се смея, какво да правя. Всички се смеем. Накрая пияндето, разбира се, се обажда:
- Ъм… къде е тоя клуб бе, батки? Аз май не съм ходил…
В този миг всички звуци наоколо заглъхват, все едно някой плавно е намалил звука. Ние също утихваме и вперваме погледи в голямото, тайнствено око на нощта.
В небето над нас тихо прелита ангел.