24 май. Читалище “Академик Андрей Стоянов”. Излизам от репетиция и в една от стаите на горния етаж чувам учителка по пиано, която крещи на своята ученичка: “Абе ти не разбра ли да не свириш фа диез! Няма никакво фа диез!” Нещо ме жегва отвътре, чуквам на вратата и бързо влизам в стаята. Но при вида на грохналата, прилична на привидение учителка, ми става толкова жал за нея и нейния живот, преминал в измъчване на подрастващи пианисти, че успявам да изрека само: “Честит празник!” “Честит и на вас!” - изръмжава преподавателката. Поглеждам съчувствено жертвата ѝ - малко уплашено момиченце. “Кой ви отключи долу?” - озъбва се педагожката. “А, ние си имаме ключ”, отговарям, “приятен урок!” С риск от неговото разпадане тя изкривява лицето си в подобие на снизходителна усмивка, примесена с ненавист, а аз се изнизвам. 

И веднага се упреквам, че не успях да ѝ кажа мнението си за внушаването на страх у децата в името на музиката или което и да било изкуство. Колко ли хиляди учители дори днес, на 24 май, крещят на своите ученици? “Не нагоре, движението на дясната ръка е надолу! Сто пъти ти казах, надолу!” - чувам отвътре. Чудя се дали да се върна и в този момент ме викат на репетиция. Започваме да правим песен с хореография и за повече пространство излизаме в коридора. 

По стълбите слизат момиченцето от горния етаж и - вероятно - майка му, която е дошла да го вземе от урока. Приближавам се до нея и в едноминутната пауза между двете части на песента ѝ споделям, че на детето му се карат. Преподават му пиано с викане. Добре е да намерят друг преподавател. Тя учудено се усмихва. “Честит празник!” - казвам. “Честит и на вас!”- отвръща жената, и се усмихва още по-широко - “Благодаря, че ми казахте.” 

Аз благодаря, за тази среща. И мен ме е измъчвала една пианистка като дете.