Влизам в една книжарница и виждам малко момиченце, на около четири годинки, с биберон в устата. То нетърпеливо следи движенията на майка си, която работи на ксерокса.

Идва ми да ѝ кажа, че детето е голямо за биберон. Но това със сигурност са ѝ го казвали много пъти. Все пак отварям уста…

(1) … но преди да успея да кажа каквото и да било, тя пъхва в нея един биберон.

Така би се случило в реалността на Борис Виан. Но все пак аз живея реалността на Константин Кучев. Та значи отварям уста…

(2) … и вместо да ѝ съобщя очевидното, импровизирам: Знаете ли, видях ви и си помислих, че вашето момиченце сигурно обича да пее. Аз правя концерти за деца. Искате ли да дойдете и да участвате?

Докато пее, със сигурност няма как да стои с биберон в устата, мисля си.

Да, тя обича да пее. Да, с радост ще дойдат. Усмивки и от двете.

И биберонът се усмихва. Дали най-после ще се отдаде на заслужен отдих?