На разпети петък отидох на църква със закъснение. Малката църквичка на село Гецово беше препълнена с хора. Службата вече беше започнала. Застанах най-отзад. Но нещо ме подтикна да мина напред и вдясно, където имаше малко място между хората. Оттам се виждаше по-добре. Огледах се и видях братовчедката на майка ми, Ценка Стефанова, която не бях забелязал при влизането си. Тя ми направи знак с ръка и посочи към амвона, до който три възрастни жени пееха псалми от Светото писание. Разбрах, че Ценка ме насърчава да се присъединя към тях. Аз? - посочих себе си невярващо. Тя отново кимна към жените на амвона. Заслушах се в песнопението им. Те наистина имаха нужда от мъжки глас. Освен това мелодията се повтаряше и можех да я запомня. Приближих се към тях с огромно вълнение. Жените сякаш малко се учудиха, но веднага ми направиха място. Сега текстът на славословието беше пред мен. Отворих уста и запях.

В миг сякаш всеки атом в мен се подреди. Гласовете ни звучаха в хармония, сливаха се и се преплитаха с вълшебна лекота. Да пея свещените текстове и да участвам в богослужението беше съкровено, лечебно и несравнимо с нищо друго, което съм преживявал досега. Усещах как се изпълвам с топлина, започваща от сърцето и разливаща се по цялото ми тяло. Тази топлина излизаше и отново се вливаше в един общ поток, в едно туптящо сърце на всички присъстващи в малката църква. Бяхме обгърнати от музика, отвътре и отвън. Тя се раждаше в нас и извън нас, присъстваше във всеки и навсякъде в своята цялост, в своето съвършенство, което е самият съвършен Бог. Усещането беше едновременно физическо, емоционално и духовно. За първи път преживявах църковен ритуал по този начин. Когато изпяхме словата и свещеникът излезе от дверите на олтара, аз се върнах на мястото си. Той мина покрай нас и ни напръска със светена вода за здраве. Когато стигна до мен, каза ми просто: Отиди и пей.

И аз отидох. Стиховете бяха трудни и стръмни. Стихове за предателството. Стихове за Голгота. Слова за разпъване. Опело Христово. И ние се препъвахме по пътя. И се изкачвахме. И падахме. И пак ставахме. И продължавахме. Гласовете ни се уморяваха. Задъхвахме се. Устите ни пресъхваха. Но се подкрепяхме, давахме си дъх един на друг, давахме си глас, вървяхме и вярвахме. Сега бяхме едно дихание, един глас, едно тяло, съпреживяващо мъките Христови. Сега бяхме Голгота. Сега бяхме разпъващия и Разпъвания. Сега разпъвахме своя Спасител. Сега бяхме разпънати от безграничната любов на вселената към Онзи, който жертва Себе Си, за да даде нов живот на всички нас. Живот в Любовта. Ние Те убихме от любов, Господи. Научи ни как да обичаме, без да разпъваме онези, които обичаме. Или всяка любов започва от своята собствена смърт, от своето самоубийство в името на Живота? Как да се родиш наново, ако първо не си бил разпънат за греховете на цялото човечество? Можем ли да носим Твоя кръст? Можем ли да пием от Твоята чаша? Възможно ли е това за друг, освен за Тебе? Дай ни надежда и този път, Господи. Надежда за възкресение.

А след разпятието, дойде време за погребалното шествие и символичното обикаляне около храма. Аз също излязох и тръгнах с другите, когато отново ме повикаха. Имало нужда някой да държи плащеницата, под която хората ще минават, за да се поклонят в смирение и благодарност, и така да погребат греховете си заедно с тялото Христово. Аз и един млад църковен служител щяхме да държим плата. 

И този ритуал, който допреди днешния ден е бил за мен само това - един ритуал - се изпълни сега с необичаен смисъл: Имах чувството, че всеки от минаващите под плата хора оставя във въздуха пред мен отпечатък от своето същество, от своето вътрешно лице, нещо съкровено и истинско. И сякаш в тези няколко крачки, в тези няколко мига, разбирах повече за личността на всеки от тях, отколкото когато и да било досега. Нямаше двама, които минаха под плащеницата по един и същи начин. Някои пристъпваха в дълбоко разкаяние. Други - в благоговейна радост. Някои минаваха бързо. Други, молейки се и със затворени очи. Повечето я целуваха и оставяха вътре монети. А имаше такива, които се покланяха ниско и така, с пречупено на две тяло, преминаваха отдолу. Най-забележителни бяха лицата им в момента, преди да преминат. Това бяха едни от най-чистосърдечните лица, които съм виждал на обществено място. Тези лица изразяваха дълбоко смирение. Това бяха лицата на хора, застанали пред тялото на Божия син.

След края, не успях да срещна Ценка, за да ѝ благодаря за неочакваното си присъединяване към богослужението за Опело Христово. Видях я по-късно, когато дойде на гости у нас. Все още бях без думи от преживяното: 

- Цен… Не знам какво ми се случи. Благодаря ти…! 

- Защо на мен? - усмихна се Ценка. - Аз мислех, че си дошъл специално, за да пееш. И беше прекрасно! Дори се разплаках от вълнение, докато ви слушах. Беше много хубаво богослужение. 

- Но нали ти ми направи знак да се включа? Иначе нямаше да ми хрумне. Бях дошъл да присъствам, а неочаквано се озовах при пеещите. 

- Аз те видях и помислих, че си дошъл да пееш. Нали с това се занимаваш. Затова те попитах със знаци, понеже имаше много хора между нас: Дошъл си да пееш на служението, нали? Много се зарадвах, когато наистина отиде и запя. Все едно бяхте репетирали!

Но кой всъщност ме призова? Тя, аз… или Живият Бог в нас. Онзи, чиято велика утеха е раната. Чиято велика радост е болката. Чиито рани са безценни. Чието знание е вяра. Чиито път е бунт. Чиято дума е небе. Чиято лудост е истина. Чиято идея е светилище. Чието бягство е танц. Чието самоубийство е благост. Чийто дом е високо. Чиято слабост е религия. Чийто жребий е смъртта. Чиято смърт е живот. Чиято сила са вълните от камъка, хвърлен в небето преди 2017 години. Чието лице е прозорец. Чиито ръце са пътища. Чието сърце е тайна. Чиито очи са история. Чието възкресение е нов живот за всяка душа. Чието име е Спасител.

А може би всичко и нищо от изброеното в Едно. 

Ето това Едно e отвъд всяко съмнение. Защото е толкова невероятно, че се издига над всяка друга вероятност на ума. Защото е истинско чудо. Защото е сияние за всяка слабост и просветление за всеки страх. Защото е безсмъртното лекарство, утеха и смисъл на всички наши страдания. Свята надежда и свята истина, изписана в сърцето на всеки от нас: 

Христос възкръсна в Любовта!