Връщам се от сутрешна разходка в градинката зад мол София и виждам актьорите на Circo Paniko, които си събират реквизита и се подготвят да тръгнат към Италия. Приближавам се до директора, който почиства една машина за пуканки:
- Имате ли нужда от музикант? - питам на английски.
- Искаш да пътуваш с нас ли? - отвръща той на въпроса с въпрос. - Нали знаеш, че ние не само играем, но и живеем заедно през цялото време? Готов ли си да тръгнеш на такова пътешествие с хора, които не познаваш?
- Винаги съм мечтаел да участвам в пътуващ цирк.
- Тогава вади китарата. Ако харесат песента ти, идваш с нас. Ако започнат да те замерят с домати, не му е сега времето.
Изваждам я, без да знам какво ще изсвиря. В този момент актьорите са образували жива верига и си подават един на друг сандъци, пълни с разни циркови чудеса.
- Хей, цирко Панико, тази песен е поздрав за вас!
Започвам да импровизирам песен в ритъма на работата им. Нещо такова: “Хората от цирка са винаги усмихнати, и правят другите усмихнати. Целият свят се смее с тях. Дори когато им е тъжно, те се смеят. Не можеш да кажеш дали се смеят, или плачат. Изглеждат винаги весели. И никога не се паникьосват. Да, никога не се панират. Не се панирай и ти. Остави паниката на нас. Защото ние сме цирк Панико! Ние сме цирк Панико! София, не се паникьосвай. Цирк Панико дойде!”
Всички пляскат в такт, тропат и хлопат по сандъците, а когато стигам до припева, запяват заедно с мен, като през цялото време продължават да си подхвърлят части от реквизита. Един акробат прави салто над китарата ми. Две деца от близката площадка дотичват при нас и започват да танцуват. Завършваме с такава емоционална и звукова експлозия, че хората от съседните блокове се показват на балконите си.
На бис изпявам: Хубава си, моя горо. Един от актьорите дори знае думите. Накрая го питам: Бил ли си в България и преди? Разбира се - той е българин… Кукленият актьор Теодор Борисов, който участва в програмата на цирка.
- Е, качваш ли се? Идваш ли с нас? - смее се директорът.
Ще ми повярвате ли: бях на косъм да тръгна, ей-така - с раницата и китарата на гърба. Без четка за зъби. Без очаквания. Без паника. С усмивка.