Днес в трамвая един човек размаха пистолет. Беше толкова неочаквано, че почти не разбрах какво се случва, защото, разбира се, си гледах в телефона. Истински ли беше пистолетът? Приличаше си на истински. Та човекът го размаха и попита: “Кой си е забравил пистолета в трамвая?” После го сложи на една седалка. Пътниците, напълно онемели, следяха движенията му с разширени от ужас от очи. А той спокойно остави пистолета на седалката и си слезе. Никой не смееше да тръгне след него или да се приближи до пистолета. Накрая един пътник все пак отиде до ватманката и съобщи: “Един човек остави пистолет на седалката.” “Знам, видях” - отвърна тя. “Няма ли да се обадите в полицията?” - попита пътникът. “Да, да, обаждам се” - съгласи се жената. През това време и други пътници започнаха да се приближават, за да разгледат пистолета и да поцъкат с език: “Истински си е, не прилича на камуфлажен”. Тогава ватманката отвори широко вратата на кабинката си и изкрещя: “Не го пипайте! Може някой да е бил гръмнат с него!” И си затвори вратичката. След малко се сети още нещо и пак я отвори, за да извика: “А може и да е бомба!” При тази реплика нервите на няколко човека не издържаха и те скочиха на крака, а възрастната жена до мен заяви: “А, не. Не. Слизам веднага. Отворете ми!” Отвориха ѝ. След нея слязоха половината пътници. Аз пък бях на следващата спирка и затова изчаках още малко. Приближих се до седалката с пистолета и го разгледах. Сега, когато беше оставен без ръка, която да го насочва, той изглеждаше истински самотен. Неволен и невинен причинител на целия този хаос. Страшен. Опасен. Ужасен. Захвърлен на една седалка. Очакващ полицията да го прибере и изследва за отпечатъци от пръстите на смъртта, за която е бил създаден. А после, да го заключи завинаги в някой тъмен шкаф. За едно неизвършено престъпление.