Качвам се в трамвай 20. Всеки е забил поглед пред себе си. Никой не гледа никого. Пътниците изглеждат уморени и сериозни. Постепенно аз също се присъединявам към всеобщата сериозна сдържаност. И тогава, сякаш отникъде влетява един черничък, усмихнат човек и започва да пердаши гърбовете на хората с тънка пръчка, украсена с опърпан гирлянд. 

- Хайде, давайте парите - подвиква той - И честит ви празник! 

И поднася под носовете на пътниците празна чашка за кафе. Но никой не му пуска стотинки. Хората се дърпат, залягат, крият се, а той, ухилен до уши, продължава да се носи с танцова стъпка около тях и да ги пошляпва с пръчката си като някакъв вълшебник. 

- Хайде, хайде. Не бягайте. За здраве е това. Колкото повече пари дадеш, толкова по-здрав ще бъдеш догодина! 

Накрая стига и до мен, но щом вижда китарата и цигулката, които нося, се отказва да достигне гърба ми и се усмихва накриво: 

- Музикантче, музикантче... Никой не дава пари. Циганска работа. И това ви го казвам аз - циганинът. 

И слиза на следващата спирка. Трамваят продължава. Но вече не е същият трамвай. Сега пътниците си разменят весели и закачливи погледи. Всички се усмихват.