Цял ден очаквах да дойде вечерта, за да поднеса един подарък - изненада. На смелата Бояна, която се бори с опасна болест. Нейните съученици от немската гимназия ѝ бяха организирали благотворителен концерт, за да подпомогнат лечението. Вълшебницата Мира Искърова ме покани да участвам в този концерт със специалната задача накрая, след аплодисментите, да засвиря и да поднеса на Бояна цигулката, която нейни близки приятели бяха дарили безвъзмездно. Защото тя, Бояна, е влюбена в цигулката и мечтае да се научи да свири.

А днес, преди благотворителния концерт, имах репетиция с моя братовчед Евгени Чакалов, който свири на шотландска гайда и на още куп чудеса. Влизам у тях, настанявам се и той ме пита: “Ти наскоро нали имаше рожден ден?” И ми подава един голям калъф. “Това е подаръкът ти от мен за този и за всички твои предишни рождени дни, които съм пропуснал.” Отварям калъфа. А вътре - китара. Страхотна китара. Такава, на каквато не съм свирил досега. Изработена по специална поръчка. С изключително удобен гриф и позиции. Електроакустична, с вътрешно управление на микрофона, за да не се нарушава формата на тялото. Че даже и с усмивка, нарисувана отдолу под грифа. Подписана лично от Луло, внука на Джанго Рейнхарт. Китара-трепач за концерти и записи.

Опитвам се да откажа подаръка. Твърде е голям. Не, той не приемал откази. Така бил решил, за мен да бъде. Виждал, че имам нужда от хубава китара. Вече е моя. Точка.

Започнахме да репетираме, аз - с новата си китара, а той - с гайдата. Все още не можех да повярвам какво се беше случило. Възможно ли е някой да е толкова щедър? Да. Всъщност Евгени винаги е бил щедър не само към мен, но и към всички хора около себе си. Изглежда преди да дойде на Земята, ангелите са му заръчали да раздава с пълни шепи, за да има винаги в изобилие. И той е запазил думите им в сърцето си.

След репетицията, забързах към концерта за Бояна, смелото сърце. Той беше започнал. Посочиха ми къде стои тя заедно с баща си. Концетът беше весел и пъстър, салонът беше пълен. Приготвих цигулката и лъка. След последните аплодисменти, заслизах надолу по стълбите към нейното място, свирейки. Щом чу гласа на цигулката, тя се обърна. Продължих да свиря, докато стигнах до нея, а тя ме гледаше с удивление, без да мига. Аз ѝ поднесох цигулката и казах: “Заповядай, Бояна. Това е твоята цигулка”. Тя ахна невярващо. Поруменя. Засмя се звънко. И отново ахна. Очите ѝ питаха: “Възможно ли е?” В този миг видях себе си в тях. Себе си отпреди един час и себе си сега. Себе си в удивлението и отказа да приема подаръка, който ми се дава, и себе си в пълноценното приемане на този подарък. И тя, която ме гледаше. Тя в болестта и тя, прекрачила нейния праг и приела своето изцеление.

Въпросите ни се срещнаха и взаимно се попитаха: “Възможно ли е?” И си отговориха по единствения възможен начин, както само два чистосърдечни въпроса могат: “Да.”

Здравей, Бояна. Здравей, Смело Сърце. Сега ти си здрава. Здрава си. За да живееш. И да се радваш. И да тичаш. И да се смееш. И да свириш на цигулка. 

Да, Бояна. Вече си здрава. Знам го така сигурно, както и, че от днес аз съм твоят учител по цигулка.