Една сутрин Ана-Мария почука на вратата ми.

- Нося ти розови салфетки - каза тя. - Знам, че розовото е любимият ти цвят. 

  Казах ѝ откровено, че не обичам розово. 

  На другата сутрин тя отново дойде. Носеше ми пръстенче с розов камък.

- Знам колко обичаш розово - каза. 

  Приех пръстенчето, защото не исках да я обидя. 

Следващите две сутрини тя ме канеше да пием кафе в нейната стая, но аз все се ослушвах. На третия път приех, качих се горе при нея, а тя уж случайно заля ръката ми с вряло кафе от една розова каничка.